15 години от кончината на
АЛЕКСАНДЪР НЕГРИЕВ БОЖИНОВ
(БАТЕ САШО)
(1.12. 1926 - 19.11.2003г.)
ПОСЛЕДНИЯ КОПРИВЩЕНСКИ БОХЕМ
Художникът от Копривщица - Сашо Божинов, беше мой приятел и
неговото куче Сара също. Когато той почина през ноември 2003 година, остана
самотно кучето Сара, което дълго време след липсата на Сашо беше пак мой
приятел и единствен обитател на къщата му. Тя, кучката Сара, се окучваше,
когато си поиска и ми оставяше за спомен много дребни и нечитави кутрета в
къщата, която посещавах рядко, защото тогава живеех в столицата. Но Сара винаги
оцеляваше незнайно как, от кутретата й оставаха по едно-две, които после се
запиляваха и те нанякъде. Сара беше дребновата, късокосместа кучка, която
обичаше да я милват и да й дават много да яде, за разлика от стопанина й Сашо,
който повече обичаше да си пийва. Защо всички кучета в Копривщица са дребни
като Сара, разбрах от художника – защото с малко се засищат...
В двора на родната къща със Сара и нейното
потомство
Лято 2003 г.
Аз
наследих къщата на художника след неговата кончина, но тази къща на 150 години
беше родна и за хората, живели преди Сашо и неговата рода, дошла от Македония в
нея. Преди повече от 170 години това е била родната къща на Брайко
Енев – убит от турците след април 1876 г. Кой е този човек и каква е била
неговата роля в Априлското въстание зная само от малкото извори, които твърдят,
че той е дал пари за святото дело, бил е стотник във въстанието и някъде си бил
обесен от аскера. Иначе, къщата по документи се води на името Тишкова къща, ама
защо е така, не съм се впускал да разбера.
Но тук
разказът ми е за художника Божинката. Самоук
творец живописец и акварелист, самобитен актьор и радиоводещ, чиито басови
превъплъщения се пазят и до днес в радиоточката на Копривщица. Сашо рисуваше портретите
на своите любови и най-вече отразяваше невероятната хубост на града и
природата около него в наивистичните си акварелни творби. С присъщия му плам и вдъхновение участва и при
създаването на музея на Димчо Дебелянов през 1957-1958 г. Завършил бе
журналистика в Софийския университет и е съавтор на първата експозиция от 1958
г. и самобитен екскурзовод в Дебеляновия музей, заедно с автора и първи уредник
Георги Белстойнев от Самоков.
Дълги
години бе отговорник на местното кабелно радио „радиоточката“ в Копривщица и тук още помнят бодрият му глас в 5.30 сутринта: „Добро
утро, драги копривщенци! Ставайте и се захващайте на работа! Спорен ден!” и вечер в 22 часа: „Време е за лягане!
Лека нощ, мили съграждани!” (Тогава радиоточките работеха само
през деня.) Е, някой път според настроението и
опиянението, прибавяше и по-пиперливи думички...
Помнят
се и впечатляващите и силно въздействащи рецитации по тържества в Копривщица. И
особено на честването на Априлското въстание, много гости, покорени от гласа му,
често казваха, че това сигурно е запис на страхотните изпълнения на Константин
Кисимов – толкова изразително рецитираше Сашо. Е, помнят се и редовните му
посещения по кръчмите... Но пак бохемски, с интелект, дух и чар, нямащи нищо общо с типичните български
запивания. "Чаршийско куче" с обичказвахаза него копрвивщенци..."
В
центъра, до Дирекцията на музеите, след своето пенсиониране, всеки Божи ден
Сашо опъваше конопено въженце и на него с прости дървени щипки окачаше своите
акварелни творби, присядаше на слънце, когато беше хладно, или под могъщата
липа в знойните дни на годината. Седеше до него приклекнала дремещата Сара и
двамата чакаха някой да ги разведри с приказка, покупка или залък от геврек,
който в Копривщица не се произвежда. Едно време имаше и фурни, с дъхав топъл и
вкусен както в цялата ни държава хляб, излят от ръцете на майсторите хлебари,
имаше и сладкиши, и баници, които бай Рале правеше за децата и за по-големите,
които не можеха да се сравнят със софийските и пловдивските нито по вкус, нито
по грамаж, нито по спомен. За жалост никой не пожела да продължи благородното
дело на истинския майстор хлебар и сладкар в този възрожденски остатък от
нашата държава.
Малко
са и хората, които в днешно време са опитали специалитета на бай Генчо
Орашъков. Той има скромно заведенийце аперитив “При бай Генчо” зад училището
“Л. Каравелов”. Сладострастен любовник на младини, който много от бившите
копривщенски моми зоват и сега в сънищата си. Та този сладкодумец и тих
душеприказчик, с който времето ни срещна преди години пред читалището, прави
един чутовен десерт, наречен от него, а и така добил известност – “ашурето на бай Генчо”, без това да има вид на десерта от източен произход. Това си е негово
изобретение от жито, подправки и благини тайнствени, които бай ви Генча не
казва никому, дори и на сина си Тошко. Но и синът му казва, че не може да го
докара така, както би го направил бай Генчо. Стигам до извода, че тук наистина
са важни не само подправките. Това бай Генчово изобретение е толкова вкусно
поради любовта и целувките, които бай
Генчо влага във всяко едно свое следващо кулинарно превъплъщение.
Изложба на Варчо Варчев (вляво) в старото
училище
Камен Стефанов отдясно. Юли 2003 г.
...Сашо
Божинката седеше пред фотото на дядо Хаджи, гледаше към старото училище,
откъдето се надаше да се появи художникът Шентов, да си побъбрят, пък и да
почерпи нящо... Любуваше се на септемврийското обедно слънце и ми създаваше
проблем, защото исках да му направя един достолепен портрет, а както е знайно,
по обед не се “снемат” портрети. Въртях го оттук, оттам, карах го да заема
пози, които не му харесваха, но нито той, нито аз сме знаели, че това са едни
от последните снимки, с които той ще бъде запомнен. Както си седеше, припечен
на слънцето, каза, че иска да ми покаже нещо интересно и … неизвестно.
Тръгнахме
към това място и когато наближихме, разбрах, че това е къщата на БАН сега или
Старирадевата къща в миналото.
“Ела да видиш “чемшир порта” – рече и ме накара да снимам старата огромна и масивна порта, по която
още личаха ударите от ятагани и брадви. Дълбоките нарези в здравото дърво от
чемшир, докарано чак от Египет говореха за силата и злобата, с която са
нанасяни.
“Когато тук са търсили обитателите на къщата,
каймакаминът е блъскал с топора и е викал: “Ач къпъ, чорбаджи, ач къпъ!” „(Отвори портата, чорбаджи!” — и е
блъскал по дверите, ама нашите хора, Старирадевите, вече са били във Филибе” – това Сашо ми каза. Снимах го и на много
изложби го показах, защото това е нещо, което трябва да се види и не само да се
види, но и да се помни от поколенията, на които портите им сега не са от
чемшир, донесен от Египет, но злобата е същата.
Пихме
по кафе в “Крушата” и това е. Ако беше живо “Староградското кафене”, сигурно
там щяхме да пием и по една мента. Както често правехме с него, Иван Добрека и
други „чаршийски
кучета“, колоритни българи и бохеми,
дето вече ги няма в Копривщица. А понякога и с Варчо Варчев, друг самобитен
художник и достолепен българин, оставил много картини, следа и следовници, „доведен“ тука след пенсионирането им от съпругата
му Кунка Варчева – тойна копривщенка и неуморима общественичка.
Приятели Сашови – художникът Йордан Шентов, Дойчо Иванов, Кунка Варчева,
Паша Шентова, Мариана Панчева, Сашо. Лято 2003 г.
Гледам
сега снимките, които са в архива ми, стотици хиляди от Копривщица, виждам в тях
докараната слаба фигура на Сашо Божинов, отрупан с цветя на празника на Светите
братя Кирил и Методий, стои чинно и почитно пред старото училище с една също
достойна негова заместничка в местното радио – Мариана П., и на следващ кадър,
заедно с другия голям художник на Копривщица, скромния живописец Варчо Варчев,
образували с него тандема на творците, помнещи се вечно.
24 май 2001 г. – с Мариана Панчева – неговата следовничка в радиоточката
Беше
началото на ноември, вървях покрай реката по посока ресторант “България”,
времето беше меко, топящият се денем сняг образуваше големи локви, които с
трудност се заобикаляха и гледайки си в краката, не съм забелязал, че на метри
от мен се бе появил човек, който беше много познат заради дългата рошава
хипарска коса и огромните очила, които и зиме и лете го правеха да изглежда на
голям бобен бръмбар. Беше Сашо. Приближих го, огледах го внимателно...
Когато ми подаде ръка за
здрасти, видях, че тя е черна като на циганин кюмюрджия – не беше се мил
незнайно откога, но беше жив. Облечен беше в някакво камуфлажно облекло, което
на бохема никак не отиваше, защото всички го знаем с костюм и вратовръзка дори в
най-големия пек, а сега дори и не му се говореше.
Сподели
си мънкайки проблемите, че му е студено, че няма дърва за огрев... Поканих го
да хапнем по една чорба в близката механа. Отказа ми. Беше не Сашо Божинката, с
чувството за хумор и непобедим дух, а друг човек. Нещо го беше преобърнало и
смазало. Не прие и парите, които му давах, за да си купи хляб и нещо друго.
Този
друг Сашо съм запазил във фотографския си архив и мога да го покажа на всеки,
който е недоверчив към моя разказ. Това беше и моята тъжна и последна среща с
приятеля, художника и бохема Александър Божинов.
Дни
по-късно разбрах, че е починал в смразяващата дъха къща, мизерна, студена и
мрачна, почти празна и от десетилетия забравена от хората и Бога.
“Копривщица загуби част от живата си история…” – пишеше на некролога му. Това наистина е
така, но културните и нелицемерни хора знаят, че това е една голяма лъжа и
една поредна питанка към нашето, така наречено хуманно общество.
На
помена, след Великите коледни пости на 2003-то лето се бяхме събрали приятели
на Сашо. Отвън беше истинска копривщенска зима, снежна и люта, както се полага
за този мъжки край. Вътре, в магерницата на църквата “Успение Богородично”,
огнището сгряваше омърлушените ни телеса и души след църковното служение на
отец Богомил. Насядалите покрай дългата трапеза приятели, поемахме по малко от
виното и от спомените за Сашо, загърбили студа и леда по улиците, унесени в
разкази за живи и умрели.
Тогава не можах да плача,
сигурно, защото имаше много хора, които не познават моята душевност.
Сега, когато съм сам, мога да си плача за Божинката, колкото си искам....
...По
пътя се разминаха два камиона – единият - с подскачащия в него ковчег на
художника и бохема Сашо Божинов, а другият - пълен с дърва за огрев, които вече
не му трябваха... В един двор безутешно виеше куче.
Спокоен
сън сънуваше Копривщица…
Написа в тъга по приятеля - Дядо Хаджи
(Камен Стефанов-снимки)
Пооформил Дойчо Иванов
На 23 ноември 2013 г. от 11 часа бе отслужена панихида
в Църквата „Успение на Пресветая Богородица“ - Копривщица
Рисунки на Сашо
И един спомен от откриването на музея на
Димчо Дебелянов (5 октомври 1958 г.) от Сашо
Божинов, който съм слушал няколко пъти от него: "След свършването на официалното тържество народът
се разотиде, а големците с директора отидоха да се черпят в неговия кабинет. Е,
и за нас се бяха погрижили: с Гошо Белстойнев и колегите си имахме дамаджана
вино (това ни стигаше), а и добро мезе. Наляхме чашите, чукнахме се за Димчо,
после за нас си и т.н., а по едно време гледаме, че в къщата още се разхожда
една жена. Направила ми бе впечатление още на откриването, сред множеството - висока, стройна и с благородна осанка, макар
и вече на години - с трайни и впечатляващи следи от някогашна голяма хубост. Тя
излезе на двора, а аз като по-млад отидох да нагледам музея преди да затворим.
Като минавах покрай първата книга за впечатления от музея, като че нещо ме
жегна да погледна, и прочетох последните редове, изписани с красив, бисерен
почирк: "След сетнята среща аз
жадно те търсих… На истинския човек и поет Димчо Дебелянов!" - Иванка Дерменджийска-Горинова.
Изтръпнах от вълнение - та това бе легендарната любов на Димчо, за която
толкова бях чел!…" Изтичах на двора и целунах ръката й: "Моите
почитания госпожо!!! Но вие трябва да бъдете сред най-първите гости!" И
въпреки съпротивата й я заведох в кабинета на директора. Петка Теофилов се
зачуди като ме видя, но като му казах кого водя, и той светна целия. Оставих
гостенката при него, а аз се върнах да си допием винцето с Гошо
Белстойнев".
НА ДИМЧО
От кръчмата вехта
при тебе ний идем,
не
носим на гроба цветя, ни треви,
но твоята мъка е
наша утеха,
и песните пеем що пееше ти...
Нощта
е приспала градеца старинен
и
вятър размирен в елите шепти.
А ние седиме до
гроба и пием,
и песните пеем, що
пял си ги ти…
Петко ТЕОФИЛОВ
Авторът е основател и дългогодишен директор на музеите в Копривщица.
Творбата е създадена през 196…? година, спонтанно, след
бохемска вечер в механа “Първата пушка” (старата, изгорялата). И е рецитирано
веднага при среднощното поклонение на гроба на Димчо. Записано по спомени на
участниците Христо Спасунин – големия историк, поет, турист и общественик; и на
последния бохема на Копривщица, художника и журналиста, незабравимия Сашо
Божинов. И двамата предаваха по памет стиховете съвсем еднакво, които съм
слушал многократно и от единия, и от другия, заедно с разказа за вечерта. От бате
Сашо имам стихотворението и собственоръчно написано от него.
Дойчо
Иванов
