ВАЖНИ УТОЧНЕНИЯ И
ДОПЪЛНЕНИЯ КЪМ БИОГРАФИЯТА НА ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ
Повод за
настоящите бележки са често повтаряните неточности, неверни твърдения –
представяни за факти, произволни тълкувания, често измишльотини, направо
казано, наслоени и наследени от години идеологеми, пристрастия и невежество,
“щедро“ прикачвани към биографията на поета
1. Къщата, ниския
таван и „ниските хора“
При възстановяването
на къщата /строена 1830 г./ за музей през 1957-58 г., за да укрепят конструкцията,
строителите са залели основите на първия етаж с бетон, глиненият под е заменен
с дюшеме и така повдигат нивото около 50 сантиметра – това е единствената
промяна в оригиналната архитектура на къщата. И причината за ниския таван днес.
А НЕ ИЗМИСЛИЦАТА, ЧЕ ТОГАВА ХОРАТА СА БИЛИ
МНОГО НИСКИ…
/Науката
сочи, че от това време хората са станали
по-високи
само с няколко сантиметра…/
А „Малката,
бедна“ къща нито е малка, нито е бедна за времето си. Но дом на заможно
занаятчийско и търговско семейство. Каквито са повечето копривщенски семейства
тогава. „Средна ръка хора“, „средната класа“ – дето днес я няма в България…
Къщите
на Каблешкови, Ослекови, Лютови, Старирадеви и още няколко, са били на
най-богатите и влиятелни хора в Копривщица. Милионерите по днешному…
2. „Бедното занаятчийско и западнало търговско
семейство…“
/Из спомените на
най-големия му брат Иван/:
„След смъртта на брат ни Димчо, много негови близки
приятели…между хубавите неща и спомени изнесоха и сведения, които нямаха нищо
общо с истината. Димчо бил роден в бедно занаятчийско семейство… Той още от
дете понесъл на плещите си сиромашията, нищетата и лишенията, които го
придружават през целия му живот… Той още от дете бил принуден да се грижи сам
за прехраната си, писаха една нелепост други…
… а Димчо не е роден в бедно
занаятчийско семейство, а в заможно абаджийско и търговско семейство, в което
той изкара да десетгодишната си възраст в изобилие от най-хубава храна и най-добро
облекло.“
3. „Доброволчеството“ Димчово…“
Той не е
доброволец, а е мобилизиран
Димчо
завършва школата за запасни офицери в Княжево през април 1914 г. с чин „офицерски
кандидат“. Произведен е „подпоручик“ през октомври 1915 г. А от 1 октомври 1914
г. е назначен като докладчик във Върховната сметна палата.
Като такъв първоначално е освободен от
мобилизация. Получава заповед и заминава на фронта, постъпва в своя полк на 29
януари 1916 г.
„Сурова
вярност на дълга
смени живота пъстролик…“
Из стихотворението му „Тиха победа“
Още сестра му М. Григорова публикува
получената лично от него „призовка“
№ 145 от 23.01.1916 г.: „Съобщава ви се г-н докладчик, че Вие се назначавате в
разпореждане на началника на 7 Рилска дивизия и трябва веднага да се отправите
за местоназначението си, като се представите на Началника на казаната дивизия,
дето ще ви се укаже точното назначение.“
Патриотари всякакви, и особено
запасни военни, прехласнато, въодушевено и през сълзи мълвят пък, как Димчо
„патриотично, саможертвено и ентусиазирано“, заминава като доброволец на фронта.
И веднага след това гневно заклеймяват продажната, народоненавистна буржоазна
върхушка, злоумишлено, злостно-злорадо и с омраза изпратила поета на фронта, та
да бъде убит… Е?! Хем - „доброволец“,
хем - мобилизиран?!... Зададеш ли този въпрос – следва изумление, задръстване и
отговор не чакай…
4. Фаталната, несъстояла
се отпуска
Отменената в края на септември 1916 г. отпуска на подпоручик Димчо
Дебелянов, смятана за съдбоносна. И също като „доброволчеството“ е обект на
много тълкувания и спекулации. Последва изпращане на Димчо на първа бойна линия
и гибелта му.
За несъстоялата се, отменена в последния момент
отпуска според мен най-убедителен и точен е неговият приятел Тихомир Геров
- автор на чудесната книга „С Димчо Дебелянов в казармата и на фронта“.
„Ротите бяха
останали почти без началници, а началниците – без хора.“ – пише Т. Геров. Той
подкрепя доводите си и с това, че Димчо започва службата си на фронта цели пет
месеца след своите другари от полка, които вече са се сражавали в много битки.
Рядко някой от тях е бивал повече от един път в домашен отпуск. А и Димчо вече
е бил в отпуск по Великден същата година. Може би именно „по-малкия стаж“ на
Димчо на фронта да е била причината да бъде изпратен вместо него в отпуск друг,
по-дълго воювал офицер?...
А Т. Геров недоумява защо нито полковия
командир, нито адютанта му или заминалия в отпуск вместо Димчо офицер, не опровергават
по-късно мълвата. След като неистината за „вреждането на все свои“ и други измислени
причини нашироко се тиражират в печата. Та и до днес.
Т.Геров пише още, че: „ До края на живота си Илия
(брата на Димчо) остана с твърдото убеждение, че Димчо е жертва на една
несправедливост. Това засилваше неговата мъка по убития брат. Под влияние на
своите прогресивни (леви) идеи Илия
отричаше героизма му, понеже Димчо бил загинал в една империалистическа война. Разбира
се, Илия не беше прав“.
5.
За лобното място и първия гроб на Димчо
Дебелянов
Куршумът пронизва Димчо на 2 октомври
1916 г. около 10.30 часа и той издъхва почти веднага на бойното поле. Загива като
временен командир на рота, в сражение с англо-френски войски, на източния бряг
на Струма, близо до Серес, в днешна Гърция. Погребан е на следващия ден, заедно
с другите загинали в тези сражения офицери, в църквата “Богородица” в градчето Демир
Хисар, днес Сидирокастро, тридесетина километра по на север. А през 1931 г.
костите му са пренесени в Родината и на 23 август тържествено и с военни
почести са положени в двора на старата копривщенска черква "Успение
Богородично".
Това е обективната истина Но по повод
на лобното му място от дълги години и все още се тиражира нашироко една
неистина, включително и по националните медии на големите български празници.
На тържествени зари и по други поводи често чувахме, че Д. Дебелянов е загинал "… край Демир
Хисар, при завоя на река Черна…". Първо -той загива край Серес, а не край
Демир Хисар – там е и първото му погребение…
Поводът за грешката преди години сигурно е
случайното съвпадение на имената - селище с това име (ДЕМИР ХИСАР), но на завоя на река Черна има, и днес, но то се намира в Република Македония,
на двадесетина километра северно от град Битоля. И край него се водят крупни
сражения през Първата световна война, но през 1917-1918 г. И не тук загива
Димчо...
ПРЕДПОЛАГАЕМОТО
ЛОБНО МЯСТО
НА ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ
Ползвайки схемата от книгата „Историята на
22-ри пехотен Тракийски полк“ – Самоков, 1929/1931 г. и
съпоставяйки я с Google Earth
можем да уточним локацията в широки граници
/ +\-
50 метра/. Центърът на това
предполагаемо място е с GPS координати 41⁰ 03‘ 22.62“ N и 23⁰ 24‘ 31.44“ E, който в момента попада на
пътя между селата Monokklisia /Горно Караджово/
и Ano Kamila /Християн Камила/. Село Долно Караджово днес не съществува.
Доц. Роман
Хаджикосев
Преподавател по
нова българска литература
в ЮЗУ «Неофит Рилски» - Благоевград.
Родственик на
Димчо Дебелянов
Съвременна
карта на района в днешна Гърция,
където е загинал Димчо Дебелянов
1.
Село Моноклисия (1) е резултат от
сливането на някогашните села Горно и Долно Караджово, източно от които е
преминавала фронтовата линия,
и където на 2 октомври 1916 г. загива
подпоручик Димчо Дебелянов.
2. Сидирокастрó (2), някогaшният Демир Хисар. Там, в черквата “ Богородица” на 3
октомври 1916 г. е погребан Димчо, а също и други загинали през тези войни в
района български офицери. (Общо 24-26?) Костите му са пренесени и препогребани в Копривщица
на 23 август 1931 година.
И още една многогодишна „неточност“, която много дразни с
невежеството си. Пак по тържества, зари и т. н. Често ще чуем при изброяването
на Димчовото име и други паднали герои:
„…Загинали за свободата и независимостта на Република България!?!?!?“
И аз съм републиканец, но България е република от 1947 г.,
нали…
6.
„МАЙКАТА“ - или надгробният паметник на Димчо Дебелянов
„А, това е Майката на Димчо…“
/Най-честата реплика
при влизане на туристи в двора на музея/
Но
това не е буквално майката на поета - Цана /Стайка/ Дебелянова.
Тя
умира през 1913 г. във Враца на 64 години,
където
е живеела при най-голямото си дете Найда
Идеята за създаването на паметника е
на рецитаторите от Кръжеца „Живо Слово“ – уникално сдружение от най-видни
български актьори. Те вече са видели гениалната работа на проф. Иван Лазаров, надгробния
паметник на Пейо Яворов – една необикновена нежна и въздействаща скулптура,
наречена от автора „Бежанка Македонка“. И още преди пренасянето на костите на
Димчо се заражда идеята да се направи и надгробен паметник. Професорът също е
заразен от ентусиазма им: „Аз обичам Димчо и ще направя даром паметника. Вие
събирайте пари за каменоделците, транспортните и строителни разходи. Но не
искайте от мене някакъв банален бюст или статуя. Димчо заслужава нещо много
по-задълбочено, метафорично и дълбоко проникнато с неговото творчество, от
неговия живот…“
И в началото на 30-те години той
често летува в Копривщица със свои приятели от инициативния комитет. Препрочита
многократно Дебеляновите стихове. Посещава родната къща и гроба. И търси да улови
и се проникне от духа, атмосферата и романтичната копнежност на старинния
градец. Да намери своя модел, своето вдъхновение.
Една лятна привечер през 1932 г., на
връщане от разходка, другарите видели приседнала на портата, в типичната за
копривщенските жени, своята хазайка Лила Паралеева. Поразен от тази скръбна и
мъдра, философска поза и излъчване, Лазаров поразпитал жената. И тя му
разказала, че е загубила сина си, че и зет във войните… „Но аз съм майка и ще
ги чакам да се завърнат докато съм жива, синко…“
Поразен и вдъхновен, професорът се
обърнал към своите приятели: „Ето го готов моделът за паметника на Димчо! Да се
захващаме за работа!“ Тази жена позирала, а след смъртта ѝ подир няколко месеца,
Лала Душкова станала следващия модел. Близки и приятели на Лазаров разказват
после, че рядко той е бил така въодушевен, вдъхновен и ентусиазиран, както при
работата си по Димчовия паметник. Прави и няколко керамични работни варианта,
докато избере най-добрия…
Ентусиастите от Кръжеца развиват една
мащабна и много резултатна дарителска кампания. Необходимите средства бързо са
събрани. Даже след освещаването на паметника остава една сума от около 2 000лв.,
които са дарени на читалището в Копривщица за поддържане на паметника.
Паметникът е осветен на гроба на Димчо
на 19 август 1934 г. През 1968 г. е преместен в двора на музея, а на гроба е
поставено точно копие.
7. ЗА „НОТАТА“ НА
АНТАНТАТА…
Това е друга една легенда-измишльотина.
Уж, след гибелта на Димчо върховното командване на съюзниците изпраща до
българския генерален щаб писмо. В което ни укорява, че изпращаме на огневата
линия такива световни таланти, които
биват убивани… Те не правели така… Първо – по това време Дебелянов не е така
познат, не е днешната световна величина. Второ – и от другата страна на фронта
загиват талантливи творци, е – не от ранга на Димчо, но… Трето и най-важно за
такава „нота“ няма никакви документи или поне преки свидетелства. И въпреки
това, тази легенда често се повтаря в публикации и по разни поводи… Като
особено активен е пак наш Георги Н. Киров…
Б. а.
Написаното се основава на факти, документи, проучвания, авторитетни мнения на
литератори, музейни работници, журналисти и т. н. Надявам се наскоро да
публикувам нов, разширен вариант на биографията на Димчо Дебелянов със снимки,
факсимилета
и точно позоваване на източниците.
