ВЕСЕЛИНА СЕДЛАРСКА
„КЛАДЕНЕЦЪТ“
/Откъс
от романа“/
ВЕСЕЛИНА
СЕДЛАРСКА
„КЛАДЕНЕЦЪТ“
/Откъс
от романа“/
Подарете
на децата си достатъчно любов. Нищо ново ли не казах? Ключовата дума тук е
„достатъчно“. И недостатъчната, и предостатъчната родителска любов са отровни,
не знам коя повече. Виждала съм деца, недостатъчно обичани, които после се
справят. Но не съм виждала предостатъчно обичани деца да се справят добре.
Лесно е да се каже, че достатъчната любов е онази, която дава корени и криле.
Само че, какво означава това, каква е дозата? И аз не знам, знам само, се
налага да се отмерва всеки ден, всеки миг.
Мъдреците
предлагат следната проверка: Ако майката и бащата се обичат повече, отколкото
обичат децата си, всичко наред - в
такова семейство децата крепнат. Шокиращо, а?... И трудно изпълнимо в свят, в който
семейството съществува в безчет разновидности. Но ако искате наистина да
подарите най-важното на децата си, не им подарявайте страховете и егоизма си,
като ги наричате любов. Ако това беше в съгласие с природата, щеше да го има
при животните. Научете децата си да летят, да ловуват, да се катерят, да се
бранят, след което се оттеглете. Ама, маймуните… Е, да, затова онази уж любов,
обсебващата, задушаващата, осакатяващата се нарича маймунска.
Подарете
на децата си отношение като към книга,
която трябва да бъде внимателно четена, а не упорито писана. Не приписвайте на
техния живот своите мечти. Те не са тук, за да осъществяват вашите амбиции.
Имайте очи и уши за шепота на техните дарби. Доловете ги, подкрепете ги. Децата
светят със свои искри, не ги опожарявайте с вашите. Те не са дошли тук нито да
потвърдят вашия успех, нито да заличават неуспехите ви. Те идват по свои
причини, също толкова основателни като вашите. Не убивайте въображението им с
присмех. Въображението ще им свърши повече работа от всички факти в оня
учебник, за който им се скарахте, че не е отворен. Научете децата си да с
приемат точно такива, каквито са. Това става много лесно – като ги приемете
самите вие. Лесно?
Подарете
на децата си умението как да мислят, а не инструкции какво да мислят. Животът не е аптека, в която да се
изпълняват рецепти с родителски съвети. За вас истината може и да е очевидна,
но децата проглеждат за нея през собствените си рани. Няма да я видят, дори да
им я покажете и обясните. Няма как да им
спестите техните конфликти. А и не бива. Не минат ли през тях, не могат да
растат. Ако те ви казват какво им се случва и понякога са дори готови да чуят
какво мислите – това е най-многото, на което можете да се надявате.
Подарете
на децата си моженето да чуват тялото си. Тялото е като рибите, то знае всичко.
И го знае преди нас. И децата го знаят по-добре от нас. Педиатрите имат термин
„тест на коремчето„. Коремчето се присвива при надушена опасност. Само че ние
казваме на детето: „не говори с непознати„! А с кого да говори едно дете ако се
загуби? Всички наоколо са непознати. Не ги съветваме: „Внимавай какво ти казва
коремчето, ако се свива – бягай!“ Не им казваме: „Ако някой много мило и
упорито ти предлага да направи нещо интересно за теб – викай!“ Защото е
невъзпитано да се вика. Най-лошото, което може да направи възпитанието е да
убие инстинктите. Детето трябва да чува сигналите на тялото си и да ги храни,
за да растат. Знаете ли как се хранят инстинктите? Като се слушат, като се
изпълняват напътствията им.
Научете
детето си да диша. Почти никой не го
умее това най-лесно нещо. Научете го да се движи, научете го да пие вода. В
никое училище няма да го научат на тези неща. Точно затова ги можем,
най-малкото защото се предполага, че би трябвало да ги умеем. Кажете му, че когато
мие ръцете или зъбите си, върши много важна работа за себе си. А важните работи
се правят с внимание, осъзнато, не автоматично. Да се живее с внимание, с
присъствие и в съзнание в бързия автоматичен свят е най-сложното усилие - то
изисква да не се полагат никакви други усилия, освен нужните, важните,
природосъобразните.
Подарете
на децата си самоуважението да казват „Не“. Да-кащите деца са лесни за
отглеждане, но се превръщат в лесни за манипулиране възрастни. Ако държите да
се съгласяват с вас сега с аргумента, че вие им мислите най-доброто, те после
ще станат възрастни, които ще се съгласяват и с хора, които им мислят злото.
Добрите хора не са тези, които никога не отказват. Добрите хора са тези, които
знаят кога да кажат „Да“ и кога „Не“.
Подарете
на децата умението да се хранят. Впрочем те го имат по рождение, просто не им
го отнемайте. Има хора, които вярват, че не бива да се ядат неща, Които не
растат. Расте ли – яж го. Има други, които не слагат в устата си неща, които
имат родители. Ако то има родители – не го яж. Има трети, които си разрешават
всичко, освен продукти в станиолова опаковка. Танцува ли по телевизията – не го
яж. Други не могат без месо. Теории всякакви. Моята е календарна – не му ли е
сезон – не го яж. Давам гаранции само за плодовете, зеленчуците, ядките и меда.
Ако детето може да чува тялото си – всичко ще е наред. Научете детето си да се
храни бавно, да се наслаждава на това общуване с външния свят. Впрочем,
загасихте ли телевизора, преди да седнете да вечеряте?
Подарете
на детето си мъдростта, че другите са важни. Не повече, не по-малко от нас – а
толкова, колкото самите нас. Научете го как да общува с тях – това знание ще му
трябва най-много в живота, но няма да му го дадат в училището. Предупредете го,
че най-трудното е да слушаш другия, да го чуваш. Да следиш думите му, докато
говори, а не да репетираш наум как да го опровергаеш. Умението за активна
слушане е рядка и много ценна дарба /която
почти липсва у българина днес – Д. И./, подарете я на детето си и тя ще му
помага цял живот. Кажете на детето си, че не е негова работа да накара хората
да го харесват, неговата работа е да харесва хората.
Дайте
му съвети как да спори. Как да отстоява себе си, без да обижда другия. Как и
при най-шумния конфликт да оспорва конкретната грешка на другия, а не
цялостната му личност. Как да не унижава другите, да не им лепи етикетчета с
названия, цена и срок на годност. Да спори с идеята, а не с човека. Да ползва
аргументи, а не обиди. Изиграйте един въображаем диспут по познат спорен въпрос
с него. Хайде, сега го повторете, само че си сменете ролите. Гарантирам ви, че
тая игра ще я играе по-дълго в живота, отколкото всяка игра, която ще му купите
за Коледа. Ще я играе в страна, в която
човешкият климат е по-лош и от икономическия.
Подарете
на детето си смелостта да губи, да се проваля. Хитрувате ли, когато играете с
него, така че то винаги да печели? На какво го учите в такъв момент? Че да се
губи е много страшно? Нали се сещате какво ще се случи, когато порасне – за да
не губи, няма да играе. И така ще се ли от всички възможни победи. Те ще бъдат
за тези, които ще играят, защото са готови да примат всеки изход от играта.
Кажете му, че загуби на практика няма. Няма правилен начин да сбъркаш, научаваш
правилния начин, едва когато си сбъркал. Всяка загуба те учи на нещо, а това си
е чиста печалба, урок. Някои уроци са много скъпи, но пък не се преминава в
по-горен клас без научени уроци.
Подарете
на децата си щедростта да дават. И на
още по-трудното – да получават. Даването може да извира не само от щедрост и
загриженост, а и от високомерие, от снизходителност, от самоласкаене. Приемането
обаче изисква смирение и благодарност, затова е по-рядък дар. Кажете на детето,
че тези неща трябва да са в равновесие. Виждала съм хора, изпепелени от даване.
Виждала съм и инвалидизирани от приемане. Виждала съм болни хора – и заради
едното, и заради другото. Когато умът и душата спрат да ни предупреждават,
тялото поема тази функция.
Етова
бих казала на всички майки и бащи. Те, разбира се ще се съгласят, а след това
да продължат, както си знаят.“
