неделя, 2 декември 2018 г.

Усмивки от старите вестници. /По повод на инкриминирания вестник „Средногорски зов“ – орган на ОбК на БКП, ОбНС и ОбК на ОФ – „град“ Средногорие.


 ЧЕСТИТ ЮБИЛЕЙ, МДК!
60 години от откриването на комбината
с името на Георги Дамянов
на 5 декември 1958 г.

/По повод на инкриминирания вестник  „Средногорски зов“ – орган на ОбК на БКП, ОбНС и ОбК на ОФ – „град“ Средногорие.

Повод – статията
 „НОВА ТЕХНОЛОГИЯ – СТАРО МИСЛЕНЕ
 за строежа на новите мощности  
бр. 10/14 март 1986 г./

         Във вестник „Средногорски зов“ постъпих в средата на 1983 г. Главен редактор бе Георги Манов, заместник – Милена Самодивкина, репортер – Стефан Младенски /Лека им пръст!/.
Наскоро бяха напуснали Гришата Станчев и Николай Николов и редакцията бе съвсем „оголяла“ /при тогавашния 8-членен щатен състав/.
         Според практиката тогава на всеки журналист се определяха сектори, за които да отговаря /основно, но и доста условно – в малкия вестник всеки трябваше да умее всичко – писане, фотографиране, редактиране, дежурство в печатницата и т. н., и т. н./
Гошо Манов ме разведе по основните промишлени, строителни и т. н. индустриални фирми, запозна ме с директори, партийни, комсомолски, профсъюзни и други фактори. Основен обект – МДК, където новите мощности току-що излизаха от основите. А малко по-късно си прикачих и Копривщица, естествено.
В завода бях всяка седмица, че и по няколко пъти. След няколко годишен учителски стаж в Правец и Ботевград, някак си естествено и бързо навлязох  сферата на университетската ми мечта – журналистиката и не усетих кога изтекоха трите месеца изпитателен срок и станах щатен журналист.
„Изучих“ бързо „старото“ производство, бълващо изобилно серен двуокис, арсен и какво ли не още. Но основният ми терен бе изграждането на новите мощности на север по най-модерната за времето си, а и днес, технология – „финската“ /финландската плавка/. Там бързо завъдих приятели и контакти, та за някой брой на вестника материалите ми се оказваха множко… А в бараките-съблекални, заседателни зали и т. н. до строежа Николай Методиев – пълномощник на ЦС на БПС /Централен съвет на българските профсъюзи/ ми оборудва едно гардеробче с работни дрехи, гумени ботуши, ръкавици и необходимото за придвижването из строежа и лепкавата кал.
И така научих от верни ятаци, които вече усвояваха новите мощности /до пуска оставаше година и нещо/ и редовно ме осведомяваха какво става горе. Че се готви една „рационализация“ нашенска, каквато изобщо нямаше в оригиналния проект на фирмата проектант, за директен газоход между флаш-пещта  и 325-метровия комин. Който при аварийни ситуации щеше да бълва богати на серен двуокис , арсен и други отрови газове и да ги разстила над  цялата котловина, че и над билото на Балкана.
И след  проучвания и пряк разговор с Пенчо Геров – директор на ДИК /Дирекция инвеститорски контрол в МДК/, надлежно записан на диктофона, който се изказа категорично против тази „рационализация и чиито думи можете да прочетете тук/ в „Средногорски зов“ бе отпечатана статията „НОВА ТЕХНОЛОГИЯ – СТАРО МИСЛЕНЕ“.

ПОСЛЕДВАЩО: Пакетите с вестниците ни изпращаше от печатницата на „Дондуков“ 82 с влака от София верният експедитор-железничар Аспарух Банчев от Душанци, /Бог да го прости и него!/. Когато докарахме вестника /5 000 тираж тогава!!!/ от гара Пирдоп в редакцията, междувременно Стефан Младенски се бе вече похвалил на пенсионера-сътрудник в ОбК на БКП Тодор Геров: „Ех, как сме ви насолили за екологията в МДК за този брой!...“ Другарят Геров бързо  отърчал при другарката Радка Венкова – секретар на комитета по идеологията и вдигнал тревога. И в резултат – вместо в пощата и при абонатите – вестникът бе „арестуван“ в  мазето на партийния комитет…
Паниката бе тотална. И след 2-3 дни умувания и обсъждания, при Коста Джамяров – първи секретар на комитета бе свикано съвещание. Прослушана бе касетата със записа на думите на Пенчо Геров /конфискувана, ама де техника тогава да си я презапиша…/ И се реши вестникът да бъде унищожен и да се отпечата друг брой без въпросната статия. Е, не бе изгорен, стоя си дълго време в мазето, та успявах да си „пощипна“ по някой и друг брой за архива ми и приятели. Междувременно казусът се бе разчул даже и в София. Та проф. Митко Иванов, при когото учехме задочно журналистика в СУ, даже ми се разсърди, че не съм му още донесъл този скандален брой… Е, получи го. И той.
А десетина дни по-късно целият общински партиен комитет, редакцията и други общественици от общината бяхме разведени из новите мощности на МДК, където от партийни функционери, ръководството и строители надлежно ни бе разяснено, че „… такова нящо няма, не е и мислено…“ и т. н. в този стил.

Минало – незабравимо…

С Коста Джамяров случайно се видяхме лятос на златишкия пазар. След секретарството и кметуването, с двадесетина годишен стаж в МДК като редови инженер. Изровил бе въпросния брой от Пирдопския музей и много се чудеше какво ли пък толкова сме написали. Та се е наложило да бъде конфискуван… /Е, най-вече и спрямо днешните писания…/  И ми припомни, че когато по Коледа на 1988 година опасно се пропука стената на „арсеновото езеро“ под комбината, положението бе супер критично, ако езерото се излееше в Тополница, Марица и оттам да отрови и Бяло море. Та бе мобилизирана тежка техника от целия окръг. И ни бе забранено категорично да пишем по въпроса…

А според „компетентни източници“ днес въпросната газоходна връзка, критикувана през 1986 година, отдавна функционира. Изградена по-безшумно, ефикасно и…
Без критикуващи, коригиращи и анализиращи медии…

И една добавка, лична. На откриването на комбината, бил съм на 4 годинки, имам една снимка на първата редица срещу трибуната на раменете на баща ми. Дано я намеря при подреждането на разпиления ми архив…







А с този брой бе подменен конфискуваният, скандален,вестник...








ЧЕСТИТ ЮБИЛЕЙ, МДК!
60 години от откриването на комбината
с името на Георги Дамянов
на 5 декември 1958 г.

/По повод на инкриминирания вестник  „Средногорски зов“ – орган на ОбК на БКП, ОбНС и ОбК на ОФ – „град“ Средногорие.

Повод – статията
 „НОВА ТЕХНОЛОГИЯ – СТАРО МИСЛЕНЕ
 за строежа на новите мощности  
бр. 10/14 март 1986 г./

         Във вестник „Средногорски зов“ постъпих в средата на 1983 г. Главен редактор бе Георги Манов, заместник – Милена Самодивкина, репортер – Стефан Младенски /Лека им пръст!/.
Наскоро бяха напуснали Гришата Станчев и Николай Николов и редакцията бе съвсем „оголяла“ /при тогавашния 8-членен щатен състав/.
         Според практиката тогава на всеки журналист се определяха сектори, за които да отговаря /основно, но и доста условно – в малкия вестник всеки трябваше да умее всичко – писане, фотографиране, редактиране, дежурство в печатницата и т. н., и т. н./
Гошо Манов ме разведе по основните промишлени, строителни и т. н. индустриални фирми, запозна ме с директори, партийни, комсомолски, профсъюзни и други фактори. Основен обект – МДК, където новите мощности току-що излизаха от основите. А малко по-късно си прикачих и Копривщица, естествено.
В завода бях всяка седмица, че и по няколко пъти. След няколко годишен учителски стаж в Правец и Ботевград, някак си естествено и бързо навлязох  сферата на университетската ми мечта – журналистиката и не усетих кога изтекоха трите месеца изпитателен срок и станах щатен журналист.
„Изучих“ бързо „старото“ производство, бълващо изобилно серен двуокис, арсен и какво ли не още. Но основният ми терен бе изграждането на новите мощности на север по най-модерната за времето си, а и днес, технология – „финската“ /финландската плавка/. Там бързо завъдих приятели и контакти, та за някой брой на вестника материалите ми се оказваха множко… А в бараките-съблекални, заседателни зали и т. н. до строежа Николай Методиев – пълномощник на ЦС на БПС /Централен съвет на българските профсъюзи/ ми оборудва едно гардеробче с работни дрехи, гумени ботуши, ръкавици и необходимото за придвижването из строежа и лепкавата кал.
И така научих от верни ятаци, които вече усвояваха новите мощности /до пуска оставаше година и нещо/ и редовно ме осведомяваха какво става горе. Че се готви една „рационализация“ нашенска, каквато изобщо нямаше в оригиналния проект на фирмата проектант, за директен газоход между флаш-пещта  и 325-метровия комин. Който при аварийни ситуации щеше да бълва богати на серен двуокис , арсен и други отрови газове и да ги разстила над  цялата котловина, че и над билото на Балкана.
И след  проучвания и пряк разговор с Пенчо Геров – директор на ДИК /Дирекция инвеститорски контрол в МДК/, надлежно записан на диктофона, който се изказа категорично против тази „рационализация и чиито думи можете да прочетете тук/ в „Средногорски зов“ бе отпечатана статията „НОВА ТЕХНОЛОГИЯ – СТАРО МИСЛЕНЕ“.

ПОСЛЕДВАЩО: Пакетите с вестниците ни изпращаше от печатницата на „Дондуков“ 82 с влака от София верният експедитор-железничар Аспарух Банчев от Душанци, /Бог да го прости и него!/. Когато докарахме вестника /5 000 тираж тогава!!!/ от гара Пирдоп в редакцията, междувременно Стефан Младенски се бе вече похвалил на пенсионера-сътрудник в ОбК на БКП Тодор Геров: „Ех, как сме ви насолили за екологията в МДК за този брой!...“ Другарят Геров бързо  отърчал при другарката Радка Венкова – секретар на комитета по идеологията и вдигнал тревога. И в резултат – вместо в пощата и при абонатите – вестникът бе „арестуван“ в  мазето на партийния комитет…
Паниката бе тотална. И след 2-3 дни умувания и обсъждания, при Коста Джамяров – първи секретар на комитета бе свикано съвещание. Прослушана бе касетата със записа на думите на Пенчо Геров /конфискувана, ама де техника тогава да си я презапиша…/ И се реши вестникът да бъде унищожен и да се отпечата друг брой без въпросната статия. Е, не бе изгорен, стоя си дълго време в мазето, та успявах да си „пощипна“ по някой и друг брой за архива ми и приятели. Междувременно казусът се бе разчул даже и в София. Та проф. Митко Иванов, при когото учехме задочно журналистика в СУ, даже ми се разсърди, че не съм му още донесъл този скандален брой… Е, получи го. И той.
А десетина дни по-късно целият общински партиен комитет, редакцията и други общественици от общината бяхме разведени из новите мощности на МДК, където от партийни функционери, ръководството и строители надлежно ни бе разяснено, че „… такова нящо няма, не е и мислено…“ и т. н. в този стил.

Минало – незабравимо…

С Коста Джамяров случайно се видяхме лятос на златишкия пазар. След секретарството и кметуването, с двадесетина годишен стаж в МДК като редови инженер. Изровил бе въпросния брой от Пирдопския музей и много се чудеше какво ли пък толкова сме написали. Та се е наложило да бъде конфискуван… /Е, най-вече и спрямо днешните писания…/  И ми припомни, че когато по Коледа на 1988 година опасно се пропука стената на „арсеновото езеро“ под комбината, положението бе супер критично, ако езерото се излееше в Тополница, Марица и оттам да отрови и Бяло море. Та бе мобилизирана тежка техника от целия окръг. И ни бе забранено категорично да пишем по въпроса…

А според „компетентни източници“ днес въпросната газоходна връзка, критикувана през 1986 година, отдавна функционира. Изградена по-безшумно, ефикасно и…
Без критикуващи, коригиращи и анализиращи медии

И една добавка, лична. На откриването на комбината, бил съм на 4 годинки, имам една снимка на първата редица срещу трибуната на раменете на баща ми. Дано я намеря при подреждането на разпиления ми архив…










С този брой бе подменен конфискуваният вестник










събота, 17 ноември 2018 г.





НАЦИОНАЛЕН КЛУБ „ГУНДИ“
ИНИЦИАТИВА ЗА СЪЗДАВАНЕ
НА КЛУБ В КОПРИВЩИЦА

Копривщенска група в състав: Генчо Герданов – кмет на Община Копривщица, Любен Стоичков и Дойчо Иванов присъстваха на сбирка на  НК „Гунди“ – София на 13 ноември, на която бяха приети  за почетни членове. При многобройно присъствие в училището по автотранспорт в квартал „Редута“ – Подуяне, където е учил големия футболист от "Левски" Георги Аспарухов - Гунди, се проведе емоционална и съдържателна вечер посветена на двамата велики българи.
Представена бе фотоизложба за живота и творчеството на Димчо Дебелянов. Уредникът на музея в Копривщица Дойчо Иванов представи нови факти от биографията на поета. И подари портрет на поета, дискове със записи на негови стихове, снимки и филми.  Генчо Герданов приветства членовете на клуба и  рецитира Димчови стихове. Любен Стоичков разказа как е бил привлечен от идеята и станал привърженик на „Левски“.
Прожектиран бе филм за посещението на членове на клуба в Копривщица през септември, когато се роди  и идеята за съвместната проява. Ученици от техникума рецитираха Димчови стихове.

Обсъдена бе идеята за създаване на клуб и в Копривщица, в страната вече те са 12. Набираме кандидати на адрес: Дойчо Иванов – тел. 088 635 35 19; мейл: doicho54@abv.bg.

Националният клуб предлага преференциално за членове и  календари за 2019 г., голям - стенен и джобен на цена от 2 лв.
Заявки  за календари до края на ноември на горния телефон.










неделя, 29 юли 2018 г.

ДИМЧОВИ ПОЕТИЧНИ ВЕЧЕРИ 2018




   ДИРЕКЦИЯ НА МУЗЕИТЕ КОПРИВЩИЦА
КЪЩА МУЗЕЙ „ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ“
ДИМЧОВИ ПОЕТИЧНИ ПРАЗНИЦИ 10-12 август 2018  г.

ЗДРАВЕЙТЕ УВАЖАЕМИ ПРИЯТЕЛИ И КОЛЕГИ!
ДАМИ И ГОСПОДА!
 Привет от Копривщица и тихия двор с бащината къща - домът съкровен и сакрален, бащин и роден за всеки българин - където и да се намира по света. Тук е както винаги прелестно-романтично. Подготвяме традиционните Димчовите поетични празници в родната му къща-музей през август – тази година ще се проведат от 10 до 12 август. В програмата предвиждаме концерти, рецитации, премиери, представяния и дискусии,        книжни щандове, художествени изложби и други.
От години тук се е самосъздал един своеобразен клуб на  Димчови приятели и почитатели, сред които особено ревностни са Маргарита Петкова, Камелия Кондова,  Акад.  Иван Радев, Атанас Капралов, Георги Н. Киров, Славимир Генчев, Иван Есенски, Димитър Христов, Стайо Гарноев, Дарина Дечева, Ники Комедвенска, Ана и Кристофър Бъкстон, Димитър Милов, Ивайло Диманов, Добромир Банев, Соня Георгиева, Мария Бегова, Тони Лунгарска – както и редица още видни поети и писатели, литератори, много Димчови приятели и почитатели. Получава се една наистина Димчова романтична атмосфера и настроение.

Тази година ще бъде връчена
 и Национална литературна награда на името на Димчо

КАНИМ ВИ ДА ПРИСЪСТВАТЕ НА ПРАЗНИЦИТЕ!

Желая Ви хубаво лято и доскорошна среща в Копривщица!

С НАЙ-ДОБРИ БЛАГОПОЖЕЛАНИЯ:
Дойчо Иванов – уредник на музея

ПРОГРАМА

ДИМЧОВИ ПОЕТИЧНИ ПРАЗНИЦИ 2018 г.
КОПРИВЩИЦА 10 -12 АВГУСТ
МУЗЕЙ „ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ“

                               10 АВГУСТ,  ПЕТЪК                                                                                                               
В Музея на Дебелянов

17.00 часа

Поетично-музикалният  рецитал с визия
„Едно необикновено приятелство“
Димчо Дебелянов – Николай Лилиев
По сценарий на проф. д.н.  Петър Петров
Изпълняват актьорите :
Георги Гайтаников и проф. д.н.  Петър Петров
Музика и визия:
Проф.Симеон Венков

 18.00 часа

ИЗПЪЛНЕНИЯ НА ЛЮБИМИ ТВОРБИ ОТ КЛАСИКАТА
Проф. Йосиф Радионов –цигулка и Зорница Радионова - пиано

11 АВГУСТ, СЪБОТА
16 часа
В Музея на Дебелянов
Изпълнения на клавирно  трио
„ЕВАНСИ“
Възпитаници на  НМУ „Любомир Пипков“ - София


17.30 часа
 Поклонение на гроба на Димчо Дебелянов

КЪЩА МУЗЕЙ „ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ”
18.00  часа
ПОЕТИЧНА ВЕЧЕР

Откриване на тържествата – водещ Атанас Капралов

Слово на директора на Дирекцията на музеите – Копривщица
 Кунка Неделева

Лауреати на Димчовата поетична награда изпълняват по едно Димчово и едно свое стихотворение

Връчване на почетни грамоти за особено ценни заслуги за изграждането на музея и изучаване и популяризиране 
на живота и творчеството на Димчо Дебелянов

 Обявяване на лауреата на Националната литературна награда „Димчо Дебелянов“ за 2018 година и връчване на наградата

Слово на лауреата

12 АВГУСТ, НЕДЕЛЯ
10.00 часа
 КЪЩА МУЗЕЙ „ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ”

ПРЕДСТАВЯНЕ НА НОВИ КНИГИ

ЛИТЕРАТУРНИ ЧЕТЕНИЯ

/Разходите са за собствена сметка. Очакваме заявките за нощувки възможно най-скоро/

ЗА КОНТАКТИ
МУЗЕЙ “ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ”  КОПРИВЩИЦА
Тел. 088/ 574 36 61
ДОЙЧО ИВАНОВ
Тел.: 088/ 635 35 19;  088/ 568 24 91; E-mail: doicho54@abv.bg
Фейсбук и Скайп  -  Дойчо Иванов

Премиери на книги на 12 август

 



Тихият двор, поетичният пристан
Маргарита Петкова

Има и такива събития. Посред бясната надпревара с времето, смъртта и безхаберието, насред битката за хляба, за място под слънцето, за елате ме вижте, сред трагедиите и тъгите на България, в Копривщица всяка година се възражда светлата вяра, че не всичко е загубено. Няма да правя литературен анализ на творчеството на Димчо Дебелянов и неговото място в историята на България. Който иска, го е запомнил от училище, който го е приел в сърцето си, знае защо го е скътал там. Важното е, че Димчовите поетични празници от година на година – а годините не са малко – събират все по-голям брой неорганизирани от кръжци и институции поети, хора, изкушени от изящното слово и любители на поезията.
Колкото и невероятно да звучи, тихият двор на Димчовата къща се изпълва с народ!
 Промъкват се писания, дето нямало белоцветни вишни, дето кощунствено се правели снимки до паметника на чакащата своя син майка, дето наградата на името на поета не се давала на най-достойния. Това си е повече от нормално. Особено по нашите ширини и според дължината на сянката, хвърляна от дребния ръст на завистта. Щом има награда, недоволните са в пъти повече от радващите се. А тази награда е една от най-високите. Тя не се измерва с пари в пликче, за разлика от други, добре подплатени отличия. За нея няма абонирани по списък напред в годините. Няма добре платено жури, така че поплаците за корумпираност на членовете му са поставени в несъстоятелност по презумпция.
Реално погледнато, трудно съизмерими сме всички с Димчо Дебелянов. Толкова чист, толкова светъл … Съдба. Съдба, която поетът сам е написал – „Ако загина на война, жал никого не ще попари, загубих майка, а жена не найдох, нямам и другари”… И загинал Димчо, със смъртта на храбрите загинал, за да си остане подпоручик в батальона на безсмъртните. Но това са вече клишета, а аз не искам точно Дебелянов да вкарвам в тях. Можел е да си седи далеч от фронта. Можел е да си вземе полагаемия отпуск. И щеше да остане жив. Да, ама не е можал. Не е пожелал.
Светъл поет и светъл човек е бил Димчо. Скромен, неламтящ за слава. Не за да го потупат по рамото, а защото така е смятал за редно. Някой да ми посочи кой от сегашните, биещи се в гърдите стихописци, има такъв морал? Оптимистично – вероятно ги има. Но от опита, който имам, колкото по-стихописец си, толкова повече драпаш за признание. Голямо признание, награда, лауреатство! И не го пиша това, защото съм удостоена отдавна с тази чест, защото съм единствената (засега) жена, носител на тази мъжка награда, вярвайте ми – тя много повече тежи, отколкото радва.
Защото цял живот трябва да доказваш, че имаш право да се докосваш до крайчеца на изкаляния шинел на подпоручика с генералски еполети в българската поезия. Само до крайчеца! По-нагоре никой здравомислещ не смее и да си помисли. Казах – всяка награда е спорна. Към всяка награда има въжделения и щения. Щенията са повече, но това си е по трафарет, няма да се отървем от манталитета си. Другото е важно – от всички краища на България Копривщица днес събира братството на поетите.
И всяко лято в средата на август пак ще звучат нетленните строфи на Дебелянов, пак ще четем свои стихове, с които да докажем, че традицията е жива, че поезията е жива, пак ще се наричаме „брате во Димчо” и ще сме „Димчови поети”, ако това да предизвиква у някои поплаци и воища, че е кощунствено, а то е просто, защото не са това в братство. Пак ще звънят китарите и, допрели рамене, ще удържаме непоносимата тежина на черната песен, изпята от най-светлия син на живота, пак Копривщица ще бъде центъра на поетичната вселена на България. Защото през всичките тези години, през всичките пропасти на българската култура, Копривщица успява да прехвърля мост над бездуховността и да подарява истински празник на всички, препълнили тихия двор, жадни за глътка чист въздух, за капка вяра в чистия морал, за необходимост да сведат глава пред българския дух.
Копривщица успява да поддържа вечния огън на нетленните ценности. В прав текст го казвам, без метафори. И отново към тихия двор, защото е поетичният пристан, в който братята по перо ще ти помогнат да закърпиш платната, прокъсани от ветровете на промените, да запушиш пробойните от ежедневните битки за хляб и достойнство, да потегнеш амунициите и да се заредиш с муниции за нови битки. Не за себе си, а в името на българския дух.

Тихият двор, който оглася България с мълчаливия вик,
че словото е живо и ръкописите не горят!